Катя ябълката ти режи – хич не го мисли. Белена я аз обичам, но в теб винаги се вричам. И дори да не я белиш знай, че в сърцето ми се целиш. Ти си ми обич голяма, но не спи, бъди пряма. Искам да си будна, за да сбъднем не една мечта чудна. Кате, ябълката чака, ще ми мине мерака. Давай двама да ядем, та големи да порастем. Не че малки сме сега, но вече не ядем халва. Диабетът пусти ни удари, неподготвени ни свари.

Закуската не чака сън, а ние спиме като пън. Хъркаме и мъркаме, нещо пак човъркаме. Дай обаче да ядем закуска, тъй като болката ни е чевръста. Коремчетата пак ни заболяха, ще отнесем ний пердаха. Не слушаме мъдрия лекар, пък бил ни той и свекър. За свекъра и свекървата не идва рима, чакай да не чуят двамина. Те в хола се сгушиха, тихо – кротко се снишиха. В леглото неудобно хъркат те съвсем свободно.

Вкусна ябълчица сладка, Катето отваря пак тетрадка. Тя ми пъха резенче в устата, вятърът навън си духа, ех, каква ни е съдбата! Облаците са сърдити, някак черни ветровити. Не им обръщаме внимание и с пълно основание. Двама вкъщи ще останем за храната ще се хванем. Здрави ние да растем, но не само да ядем. Работа си трябва вече, но да не е надалече.

В офисите скучни, стари – ще намерим ний другари. С тях на бюро ще закусим, шефът лесно ще намусим. Време е да го успокоим и ангажиментите да завъртим. Той заплата ще даде, за да купим ний шкембе. Вкъщи пак хладилникът е празен, а кикотът е заразен. И макар че няма пак храна, ще се веселим през нощта. Ние се забавляваме двама, със смелост и охота под юргана.

Винаги на закуска, нослето Катино ще хрускам. Тя за шкембето ми мечтае и понякога ридае. Аз пазя си го здраво, тъй като си имам право. Ако остана без шкембе, ще разплача някое дете. Искам да съм си един и същ, с характер вездесъщ. Катя ме приема всякак и с всеки недостатък. Затова й благодаря – мила, щедра и все по-често ведра!

Автор: Димитър Йорданов Беловеждов